Беше хубав ден. От онези с обострените сетива, когато небето е сладко синьо, дърветата са влюбено зелени и си обут в аромати. Пътувам си в автобус №20 и си махам с уши, щастлив без повод. Тогава се качи тя.
Незабележима на пръв вид, негиздаво елегантна, тривиално правилни черти, граничещи с невзрачност, коса кестенява към безцветна, прическа прясно изкъпана към припряна. Не я забелязах, докато не ме попита дали рейса спира на Червения площад.
Заради шума на двигателя и всичко заобикалящо тя се принуди да ме пита наведена към мен и тогава аз занемях… Имаше дъх по-свеж и силен от майска роса, поля от рози, сандалово дърво, мускус и канела, гюзум и зимна жена. Онемях.
– Извинете, май не ме чухте…
– Да, да, чух… спира – изгледах досадено, хем да си придам тежест хем да не излизам от опиянението.
Автобусът е полупразен. Аз съм седнал, а тя е права до мен. Надигах нос да я усетя пак, не успях. Леко се надигнах, обърнах се с нос към нея и замижах. Пак не я долавям. Стъпих на седалката и клекнах, вече бях на десет сантиметра от устата ѝ. Ей сега ще я помириша.
Тя ококори очи, вдигна вежди и се отмести два метра назад. Поседях двадесет секунди в тази поза имитирайки, Мислителят на Роден. Слязох и седнах. Имах нужда да й помириша дъха пак.
Отидох няколко метра напред. Видях как едната от тръбите, държач за пътниците се беше рахлабила. Отидох и я откъртих. Имах вече половин метрова алуминиева тръба, с два чисти края. За да не ме заподозре изпаднах в пълна безхаберност свирукайки си „Singing In The Rain“ и тактувайки си с вежди, приближих. Седнах на седалката под нея. Сложих си тръбата леко на носа и почнах да вдигам другия край към нея. Леко, бавно, вече е почти до гърдите ѝ, остава малко и…
– А, бе, какъв човек си ти, бе?! – избухна тя и ме отблъсна с ръка.
Отблъскването ѝ представляваше неконтролируем удар по тръбата, която ми откърти носа. Шурна ми кръв и аз на четири крака галопирах към шофьора да го питам за кърпичка. Човекът като ме видя и забели очи и наби спирачки. После разбрах, че е припаднал. Не понасял кръв, защото скоро клали прасе, а баща му – Георги.
Последствието от рязкото спиране накара нея, обектът на моя нос, да направи нещо като предно салто и да се приземи до мен. Исках да проверя дали диша и затова станах прав, сложих тръбата в устата ѝ и ухото си на другия край. Нищо не чух и се уплаших да не си е глътнала езика. Събух си чорапите, махнах тръбата и напъхах единия чорап в устата ѝ, в случай, ако си изплюе езика, да не го прехапе…
Сега седя във Второ Районно, прангосан съм, но вече няма никой около мен. Поогледах се. Никой не ме гледа. Извадих чорапа, влажния, онзи от устата ѝ. Пак се огледах. Никой. Забих нос и вдишах. Да, да… и на какао.
Коментари