Мохенджо-Даро или „Хълмът на мъртвите“. Един от най-загадъчните градове от антично време и същевременно разгорещена спорна точка за всички археолози, историци и изследователи…
Градът е открит през 1922 г. под пясъците на един от островите по река Инд в Индия. Данните от изследванията сочат, че е основан около 2500 г. пр.н.е. Вероятно в своя разцвет градът е бил център на цивилизацията по долината на Инд. Както и един от най-развитите градове на Южна Азия.
Първото нещо, което удивлява откривателите е, неговата перфектна инфраструктура, която по нищо не отстъпва на един модерен съвременен град. На разстояние от 6 кв. км са прецизно симетрично разположени жилищни сгради с вътрешни дворове, бани, кухни и перални помещения, административни центрове, широки улици с модерна канализационна и водна система, както и… локална система за парно.
На територията на града археолозите откриват „университет“ със 78 стаи за обучение, обществени тоалетни и общ басейн от 83 кв. м. Открити са надписи по камъните на някои от сградите, които и до днес не са разшифровани. Изчисленията показват, че в града са живели около 50 000 души.
Но най-голямото удивление тепърва предстояло. Археолозите установили, че градът е престанал да съществува… изведнъж. Всичките му жители, като че ли без причина са го напуснали панически, а малкото останали са умрели от внезапна смърт, сякаш застигнала ги мигновено. Между сградите и в някои жилища са намерени скелетите на тринадесет възрастни и едно дете. Някои са паднали на улицата, други в дома си, както са се хранели.
Изпадналите в недоумение археолози години наред прехвърлят, спорят и отхвърлят версия след версия. Една от теориите гласяла, че жителите са нападнати от врагове и избити, а градът ограбен и опожарен. Но по време на разкопките и проверка на тази хипотеза се оказва, че в града няма намерени оръжия, нито следи от битка или от огън.
От друга страна, скелетите за толкова голям град са твърде малко. В изследователите се създало впечатление, че голяма част от живелите там са напуснали града преди катастрофата. Главната версия, на която се спират учените е, че градът е бил унищожен от чудовищен взрив. Но взрив преди 4500 г. е доста смела хипотеза…
Колкото по-задълбочени ставали проучванията, толкова повече везните клонели към версията за взрива. Археолозите забелязали, че скелетите, намерени по улиците, са буквално размазани на земята – сякаш хората са били хванати неподготвени.
Решавайки да замерят радиацията, за да отхвърлят „налудничавата хипотеза“, дошло и шокиращото откритие. Тя била 50 пъти по-завишена от нормалното. Това обяснявало и доброто консервиране на останките, които не били докоснати от зверове, птици и дори от червеи.
След като започнали проучване в посока вероятен ядрен взрив, последвала следващата изненада. Стените на домовете се оказали буквално стопени, а сред отломките изумените археолози откриват пластове зелено стъкло. За него е характерно, че се образува след ядрен взрив. Наблюдавано е след ядрени изпитания на полигона в Невада, когато се топял пясъкът.
Сравнявайки събитията от 1945 г. в Хирошима и Нагасаки, изследователите установяват, че разрушенията и разположенията на телата в двата японски града и Мохенджо-Даро напълно съвпадат.
Китайският археолог Джереми Сен, работил на разкопките заявява: „И аз и моите колеги от експедицията, достигнахме до изводите, че градът е може би първият на Земята, унищожен от ядрен взрив.“
До същите изводи достигат и английският археолог Девънпорт, както и италианският изследовател Винченти, участвали в паралелна експедиция по изследване на града.
Анализът на образците – проби, взети от бреговете на река Инд, потвърждава теорията, че пясъкът и керпичът от сградите са протекли, когато температурите са достигнали 1400-1500 градуса по Целзий. Такава температура по онова време е можело да има само в ковачниците, но не и на открита обширна територия, твърдят двамата учени.
Археолозите разширяват параметъра на търсене, като започват да разглеждат стари документи и писания, в които се надяват да открият нещо за катастрофата.
Така попадат на древноиндийски епос, наречен Махабхарата. В него автор съвременник на събитията пише:
„Разтресе се земята под краката им, заедно с дърветата се разлюля. Разбуча се реката, дори големите морета се развълнуваха, напукаха се планините, издигнаха се ветрове. Помръкна огънят, засенчи се лъчезарното слънце… Бял горещ дим, хиляди пъти по-ярък от слънцето, се издигна в безкраен блясък и изгори града до основи. Водата закипя… конете и военните колесници бяха изгарени с хиляди… труповете на падналите бяха обезобразени от ужасната жега така, че повече не приличаха на хора…
Гурка (божество) долетя на бърз и мощен виман, изпрати срещу трите града мощен единичен снаряд, зареден с цялата мощ на Вселената. Припламващ стълб от дим и огън избухна като десет хиляди слънца. Невъзможно беше да се разпознаят загиналите, а оцелелите живяха малко: опадаха им косите, зъбите и ноктите.
Слънцето сякаш трепереше на небесата. Земята се тресеше, изгаряна от ужасната горещина на това оръжие… Слоновете избухваха в пламъци и в безумието си бягаха в различни посоки… Запалваха се всички животни, стъпкани към земята, и от всички страни езиците на пламъка се лееха като дъжд непрекъснато и безпощадно.“
За пореден път учените остават потресени от разкритията на древноиндийските текстове, които запечатали и донесли до наше време тази страшни предания. Дотогава голяма част от тези писания са смятани от историците и преводачите за древна зловеща приказка. А на думата „снаряд“, която би трябвало да е измислена хиляди години по- късно, никой не обърнал до този момент внимание.
Следващото, което направило впечатление на изследователите, било, че в града имало много отпечатъци, на които са изобразявани птици, носорози, тигри, папагали, маймуни. Очевидно в тази епоха долината на река Инд е била джунгла. Това направило силно впечатление на екипите, защото към настоящия момент мястото е пустиня.
Те свързали фактите, че много могъщи градове, достигнали високо развитие, лежат под купища пясъци – Вавилон, Шумер, руини на египетски и монголски градове. С подобни картини археолозите са се сблъсквали на много места в Америка. Тръгнали по историческите следи на писанията, изследователите се натъкват на древнокитайски хроники. В тях се описват „високоразвити държави“, намиращи се на мястото на сегашните пустини Гоби и Сахара.
Пред учените възниква основният въпрос: „Защо някога процъфтяващи, могъщи и високо развити цивилизации са изчезнали? А всички места, на които са били, са превърнати в пясъчни пустини?“
Предположенията, че климатът се е изменил и времето е побесняло, са несериозни на база доказателства, че навсякъде по тези места откриват разтопен пясък, превърнат в зелена стъкловидна маса. Температури, каращи пясъка да се превръща в стъкло, не възникват по естествен начин на Земята. Няма данни и за следи от паднали метеорити в тези области. А нивата на радиация, като в Мохенджо-Даро, са в пъти по-високи от нормалните.
Изследванията продължават и досега. Продължават научните дискусии и спорове. Но колкото да не им се иска на скептици и изследователи, се налага да признаят обстоятелствата, които натежават. А именно, че не сме първата високоразвита технологична цивилизация, живяла на нашата планета, а може би няма и да сме и последната.
Явно преди нас човечеството е достигнало до висока степен на развитие, след което се е самоунищожило със собствените си оръжия, плод на научно-техническия прогрес. Все повече археологически открития в последните години накланят везните в полза на тази хипотеза.
Дали и нашата цивилизация е достатъчно „узряла“ и достигнала момента за своето самоунищожение? Дали след хиляди години друга, като нашата, няма да намери пустини там, където сега са нашите домове? За да се отговори на тези въпроси, първо трябва да се потърсят отговори в далечното минало. А отговорите може да се получат от пълното обследване на Мохеджо-Даро – първият град унищожен от ядрен катаклизъм.
Янчо Николов е дипломиран журналист и специалист по връзки с обществеността, завършил Бургаския свободен университет. Има сертификат по криминалистика от Варненския свободен университет. Странен, ексцентричен и вглъбен. Идеалист, за неподходящото време и място.