Събуждаш се и се оказва, че не си изнервен за нищо! Ставаш, слънцето се подава крадливо през щората, която не си затворил докрай. За пръв път я оставяш отворена, принципно всеки шум, всяка мъждива светлинка слагат край на неспокойния ти сън. Не и днес! Днес слънцето огрява усмихнатото ти лице с часове преди най-после да ти каже „Здравей, добре дошъл, денят е прекрасен!“.
Защо точно днес си избрал да спиш дълбоко, сладко и щастливо? Е, как защо? Защото си в Гърция, разбира се!
Ставаш, отиваш до местната баничарница и там усмихнат човек ти предлага шот енергия, хапка наслада и обещаващ старт на деня. Научил си за нея от любезния господин, в чиято къща спиш за пари, граничещи с вересия. Почти имаш чувството, че собственикът го прави за теб, а не за себе си. Нима е възможно в държава с по-висок стандарт от собствената ти да спиш на брега на морето за такива пари? Неее! Това е измама, ти още сладко спиш, а банковата ти сметка е олекнала за лекясаната възглавница, на която е положена размътената ти глава. Щипеш се, боли, събуждане не последва. Басимо! Не било сън!
Верно си спал до късно, огрян от щастие и то за без пари. Дотук добре. В баничарницата ти подават някаква брошура и през завесата на блаженото, безтегловно и безгрижно съществуване чуваш как усмихнатият грък ти обяснява, че няма смисъл да губиш 15 минути, чакайки да се опаковат закуски и да се сварят кафета за теб и славната дружина, а може да му се обадиш с поръчка и да минеш „наготово“. Те още спят, впрочем, не защото са си затворили щорите. Но за това по-късно.
След обилната закуска, от която после нямаш киселини, защото аджеба вместо долнопробна гняс са ти сервирали закуски, приготвени с пресни и качествени продукти, ти и новоизлюпилите се махмурлийчета закрачвате все по-бодро към някой плаж. Избор да искаш! Плажове наляво и надясно. Пристигате, има шезлонги и чадъри и теб започва леко да те свива сърцето. Осъзнаваш с тревога, че си носиш само 15 евро, а след таксата за плажния реквизит едва ли ще ти останат за цаца. Най-вероятно ще се наложи да дължиш лев на махмурлийче Едно, и няколко на махмурлийче Две, нали, такова, за цаца!
Идва някой, тръпнеш в очакване да чуеш сумата. Заглеждаш се в приближаващия се човек и тогава те обзема чувството, че нещо не е наред. Та той въобще не прилича на мутра! Ами ако откажа да му платя, с тези тесни раменца как ще ме принуди? Сигурно има паник бутон, скрит в банските. И тогава те удря шок номер едно: човекът не е охрана, а сервитьор на близкия бийч бар и най-снизходително те пита „Сигурно сте от България?“, веднага след като зададеш нервно сюблимния въпрос „Колко за чадъра и шезлонга?“.
Оказва се, че момчето не се надсмива над страхотния ти английски акцент, тъй като неговият е още по-невероятностен, а просто иска да ти каже, че реквизитът е безплатен. Трябвало само да си поръчаш кафе и можеш да си седиш цял ден на техен „терен“, пък и да се забавляваш с топки, хилки, табли и прочие, осигурени от заведението.
Поръчваш си бира, кафетата след 10:00 сутринта са вредни за сърцето, а вече наближава 10:01. Опъваш се с усмивка на шезлонга и си спомняш с удоволствие, примесено с раздразнение, как си платил 40 лв. за счупен шезлонг и чадърче миналата година. Не, не на Слънчака! Тогава те удря шок номер две: ти видял ли си къде се намираш, бе? От толкова притеснение за цената на плажната мебел си забравил да се огледаш. Я се огледай! Ами то било невероятно красиво. За секунда (не без участие на твоя махмурлук (да, точно така, и ти си се напил снощи и това Е скоба в скобата)) ти се струва, че небето и земята са се завъртяли. Нима това е морето? Та то е оцветено в изискано небесно синьо! Плажът е с пясък, достатъчно ситен да премине през носа на Чарли Шийн като стока от Шабла, откриват се гледки на планини, гори и безкрайна, светло синя магия.
Няма фасове, няма торбички и кенчета бира, липсват и шишетата от минерална вода. Морето не мирише на СПИН. Гледката ти не е прикрита от няколко стотин бетонни хотела, празни паметници на простотията, алчността, продажността и безхаберието. Налага се да се ощипеш отново. Не, и този път не спиш, но вече имаш синьо на ръката. И вчера бая си се щипал, но за това после.
След часове, за които историческите анали мълчат, тъй като what happens in Greece, stays in Greece, идва време за обяд. Отиваш на бара и понеже са ти останали 12 евро си убеден, че поне ще имаш комат хляб с малко сол. Оказва се, че нямали сол!?!? Баси, па на морето сте, бе! Преглъщаш го някак си. За това помагат калмарите, тиквичките по гръцки, голямото узо и водичката, както и питка току-що изпечен хляб. Вече нямаш пари, но не ти и трябват, тъй като залиташ към шезлонга (в хладилната чанта има само бири, корекция – имаше)! Узото беше завършек с финес. Нищо, поне от махмурлука няма и следа. Спомняш си с пияна носталгия за студената цаца, пържена в олио набор на Лили Иванова, която ти струваше 6 лв. миналата година, докато тук, на екзотичен плаж, си преял като копеле за 12 евро. Пък и си пил! Не, не на Слънчака! На Слънчака цаца не се продава!
Да живее Варваяни, узото на узата. По едно време сервитьорката ти носи шейкър с шотове, ей така, от заведението. Били сте много готини и забавни, имал си страхотен дух, пък махмурлийче Едно бил много сладък, падайки от шезлонга. И пиян! Което очевидно е повод за усмивка. Хайде, давай да си минеш по реда – ощипване, осъзнаване, че все още си буден. И пиян! Както разбрахме, това е нещо страхотно.
Душ, удар по главата с възглавница и едночасов нокаут. Събуждаш се (няма нужда да се щипеш тоя път) свеж като краставичка. Набързо се обличаш, тръпнещ в нетърпение. Вече започваш да имаш усещането, че си попаднал на хиляди километри от планетата Земя. На хиляди километри от България във вертикална посока. Чакаш махмурлийче Едно, Две, Три и Четири да се стегнат с цигарка на верандата. Минава съседа, който те е упътил преди няколко дни към къщата, в която си отседнал с махмурлийчетата, поздравява те, махайки от колата и ти желае прекрасна вечер. Шок номер три: та ти дори не си му клиент?!?! Защо се държи любезно? Защо не те гледа със злоба и завист, както и с мъничко неприязън? Басимо. Посягаш да се ощипеш, но се отказваш – започваш да правиш разлика между реалността и съня и май бая си поспал в удобното легло у дома.
И тъй, в състояние на полуосъзнаване за заобикалящата те среда, изчакваш махмурлийчетата да те наобградят. Не споменаваш нищо за размишленията ти от страх да не превърнеш една прекрасна вечер в добър, старомоден ритуал по словесна злоупотреба с родината. Не че ще е незаслужен, де, но файдата, дет‘ се вика, е нулева.
Тръгвате бавно с тайфата по плажната ивица, наслаждавайки се на нищо специално, но някак си изключително красиво. Подредено и чисто, с природа, запазена на абсолютен максимум. Стигате до първата таверна и там за твоя голяма изненада местата са заети предимно от възрастни местни. На по 70-80 години. Радват се хората, пийват, хапват и разговарят на висок тон, ръкомахат енергично, а, бе, като цяло вдигат здрава пушилка.
Продължаваш напред по крайбрежната ивица, разсъждавайки върху видяното. И хоп, зад ъгъла още една таверна. Оглеждаш се и к‘во да видиш – същата гледка като от предишното заведение. Започваш да се притесняваш, че си попаднал в някаква странна „Какавида“ вселена, в която възрастните имат зла тайна за поддържане на младостта и живота си. С надежда се оглеждаш да видиш някой куцащ, притеснен от сметката, видимо болен стар човек, изнемощял и с вид на случайно попаднал на мястото си. Няма. Басимо, „Какавида“! Шок номер четири: не казвай на махмурлийчетата, ще решат, че си пушил някакви неща и не си почерпил. Нима е възможно хората да са достатъчно спокойни, финансово уредени, да не са мачкани от извратен режим през целия си живот и да живеят в мир старините си, даже и да се забавляват наравно с младите, пък и повече от тях? Неее. „Какавида“!
Влизате в някакво крайбрежно паркче, там между множеството пейки, палмите, морето и другата растителност виждаш футболно и баскетболно игрище, доста добри при това. Чудиш се дали да не накараш махмурлийчетата да разцъкате малко баскетче след утрешния плаж, проверяваш за цената, за да подготвиш план-стратегия по продажбата на спортен следобед на група махмурлийчета. Шок номер пет: оказва се безплатно. Аха и да се ощипеш! Започва да става банално…
Решаваш, че няма как да се върнеш в България, ако не започнеш сериозно да се разочароваш от Гърция. Просто ще си останеш, ще си пикаеш с усмивка на кариерата и ще работиш като сервитьор на крайморска таверна до края на щастливите си дни. Или пък ще ловиш риба на корабче. Ами, да! В кръвта ти е, к‘во се чудиш! И тъй като всяко едно разочарование на морска почивка започва с ресторантите, и специално храната, цените и обслужването, така де, тоест всичко, сядаш с неподправена сигурност, че няма как поне едното от трите неща да не куца здравата. Обзалагаш се със себе си, че ще са цените, защото се намираш на таверна, която е разположена точно на кея при корабчетата (което стабилно подхранва желанието ти да се изгубиш в морето во веки веков). Даже лека, иронична гримаса се е появила на лицето ти, докато си полагаш задника на удобния стол. Не остава незабелязана. Питат те дали си пушил някакви неща без тях. Отричаш в името на България. Хилиш се злобно. Всички разбират, че си пушил някакви неща без тях. И по-добре, тайната беше започнала да ти тежи на съвестта.
Идва усмихната сервитьорка и пуска няколко шеги на български, като разбира откъде сте излазили. Носи вода и печен хляб, който е поръсен с някаква подправка и малко зехтинец. Усмихваш се победоносно, ей ги, носят непоръчани неща и после БАМ на сметката. Междувременно на съседната маса група българи показват креативност в деградацията си. Единият крещи на малко момиченце и я заплашва с бой. Пълен контраст с гръцките компании по масите. И по-добре, така с един поглед знаеш кого да избягваш. Идва менюто и там някъде те удря и шок номер пет: цените са доста ниски, даже повече от родния ти град, който няма нищо общо с черноморските цени. Не издържаш, щипеш се. Ей го, и този път се оказваш буден.
Поръчвате си угощение за 15 човека, въпреки че сте едва 5. И ‘що да не, с тия цени. Преяждаш, доволен си по байганьовски от цялата ситуация и въпреки че си на ръба да превъртиш лентата в кенефа и да видиш к‘во си ял преди малко, не отказваш десерт. Бил безплатен… Идва сметката, хлябът и водата не фигурират. Сигурно си се натряскал или халюцинираш от преяждане, пък и пише на гръцки. Там са си. Ама вътрешно знаеш, че не са. Няма как в тежките 55 евро за угощение, отиващо на малък батальон, да има и хляб и вода… Храната е на топ ниво, порциите са гигантски, обслужването е безупречно, цените са смехотворни. Сещаш се, че миналата година са ти искали 5 стотинки отгоре на филия, защото си ги помолил да я препекат, и заставаш на кръстопътя между истеричния смях и агресията.
Отиде ти и последната надежда за разочарование. Ще те връщат насила в Абсурдистан… После се оглеждаш в спокойните, засмени лица на гръцките, възрастни хора, както и в намусените, български сури на съседната маса, и решаваш, че няма да се агресираш. Не и днес. Решаваш да си го спестиш, защото изведнъж ти се струва адски грозно, пък и доста безсмислено. Усмихваш се тънко, отнасяш майни, че си пушил някакви неща без другите и видиш ли „още те държи, колко изпуши, бе, тюфлек“. Няма да им обясняваш, душевният мир не е нещо, което се преподава. Вярата (не разбирай религия), спокойствието и равновесието не са неща, които се преподават. Всеки знае за тях и за ползите от прилагането им. Обаче да знаеш, да почувстваш и сетне да приложиш са изконно различни неща.
Ще си замълчиш. Нещо, което допреди броени часове беше невъзможно да направиш. Защото всеки ти е длъжен, светът ти е длъжен, съдбата ти е длъжна, справедливостта не достига, искаш още и още и си вечно недоволен, криворазбран и най-компетентен да решиш проблемите на всички (но не и собствените си) и, разбира се, винаги си прав. Днес обаче ще си замълчиш. Замълчаваш си и рязко те сполетява „справедливостта“, която търсиш от години с думи, аргументи и не малко чували с нерви. Ами то било лесно, бе! Мълчи, усмихвай се, приемай разликите между хората и прави, каквото си знаеш. Да не вземеш да ми пишеш книга сега! Не си открил топлата вода. Много други преди теб и честно бая по-умни вече са изписали цели учебници по темата. Ама това не се преподава. То се усеща.
Плащате си сметката, по петите ви търчи сервитьорката. „Екскюзми, екскюзми!“. Спираш се и с изненада виждаш, че тя пристига с бакшиша. Леко се изнервяш, защото веднъж в Абсурдистан сервитьорът те е догонил да ти върне левчето бакшиш, което си оставил за кафе и фреш, казвайки ти, че като ти съди по бакшиша имаш повече нужда от парите, отколкото той. След това скандал и прочие. Не, не на Слънчака! В Пловдив! Усещаш, че нещо такова се пече, ще има недоволни от отредената сума. Ем, да, ама не. Сервитьорката не знаела, че тези пари са за нея, и идвала да си ви ги върне. Като ѝ обясняваш, че е бакшиш, ти благодари пет пъти и си тръгва усмихната. Дори не правиш опит да се ощипеш, вече ясно виждаш крещящата разлика.
Просто хората са различни. Доволни са на това, което имат, доволни са от това, което правят, спокойни са и са смирени. Пъркат си с веспички по плажната ивица и си живеят живота. А ти, неразумни юроде, си вечно стресиран и недоволен. Затова си и болен. Болен в главата. Рак, който не се вижда на ЯМР. Рак, един такъв виртуален и все още нереален, ама не по-малко смъртоносен. И те е яд. Но не на държавата, на теб си. Проблемът тръгва от теб, от махмурлийче Едно, Две, Пет и всички останали седем милиона махмурлийчета. Просто сте си гнили. Мислиш се за по-добър, ама не си. Същата изнервена купчина пихтия си като хората, които толкова градивно мразиш. И мразиш. И това е рак. И той е смъртоносен.
Прибирате се в квартирата, донапивате се и се готвиш да си легнеш. Посягаш да затвориш щората, но се отказваш. И утре няма да се събудиш от слънцето. И утре ще станеш и няма да си изнервен. Утре е много важен ден за теб. Утре ще прецениш дали всичките ти открития от днес няма да вземат и ей така да ти станат движеща сила в оставащите ти дни. Току-виж си успял да ги приложиш и още един провален живот намерил смисъл. Събуждаш се и се оказва, че не си изнервен за нищо. Защо ли? Е, как защо? Защото си в Гърция, разбира се!
Е, как защо? Защото си в Гърция, разбира се! (от MadMan)
Иван е завършил Международни икономически отношения, но познанията му по темата се изчерпват със заглавието на специалността. Работи като специалист Плащания и Превенция на измами през деня, но вечер мечтае да драска с перото по празния лист под някоя гръцка палма. Смята, че хуморът не трябва да познава граници. Философ, простак, болезнено откровен.
Коментари