Ще ви разкажа случка с учудващ завършек, а вие сами ще решите какво е станало според вас. Рецептата ѝ е алкохол, леки наркотици, шепа шамари, няколко персони, едни момичета и тъпак в мое лице. Развива се в нощта на 31 октомври и започва в офиса на израелската фирма, в която след дългогодишна работа на длъжността роб бях повишен в подчовек. Към длъжностната ми характеристика се прибави понасянето на по-често крещене. Задълженията ми повеляваха да браня еврейското злато и по възможност на копая за ново. Естеството на работата беше статистическо и това позволява на робите (при липсата на международния скайп камшик) да слушат музика на персоналните си слушалки за крещене.
Аз слушах лекция на един от голямата тройка психолози – Карл Юнг. В нея той разсъждаваше върху аза, личността и различните персони. Накратко според Юнг персоните се явяват ежедневни маски, с които ние хората се прикриваме и ограничаваме. Някои от нас се титулуват като “мениджъри”, “програмисти”, “философи”, “тарикати”, “спортяги” и възприемат съответното държане на тази роля. Естествено всички имаме няколко различни персони според средата, в която се намираме. В продължение на лекцията Юнг разви тезата към идеята, че зад прикритието на реалните маски, като тези от Хелоуин или на “перхтени” (австрийски и южно германски еквивалент на кукерите, който психологът даде като пример), можем да постигнем свобода от ежедневните персони и да разкрием скритите, истински си мисли и ценности.
За тези, които не се интересуват – Вси Светии е на 31 октомври. Някои хора не харесват този “празник”, защото не бил български, православен или предпочитали да се празнува Денят на народните будители на 1 ноември. Аз съм от хората, на които не им пука кое от двете се празнува, стига хората да са весели. Ако искаш да запазиш българското не мърмори, а гледай, чети и слушай български филми, книги и музика. Още по-добре пиши ги и ги прави ти самият. Запиши се на народни танци със сина си. Мрънкането е за лигльовци.
За празнуване обаче имах трети избор и избрах него – да чествам рождения ден на съквартиранта си от студентските години, известен като Пайнера. Можете да се досетите от прякора на домакина, че историята започва с количество огнена вода. Всички гости са се маскирали като културни фиркачи. Аз бях с тъмен панталон, черна риза и лице на гъз. Партито макар интелигентно и забавно беше под патронажа на вече обвързан тигър, а в такива случаи потока на котенца е силно ограничен в чест на и контролиран от уважаемата домакиня, на която по традиция всички приятелки са обвързани. Накратко – липсваше магия.
Съдбата се намеси. Около полунощ телефонът ми звънна. Възпитано слязох от масата, за да се информирам коя персона ме безпокои. Отговорът – Тийнейджъра. Тийнейджъра е колега подчовек, който бил с колегата роб – Тарикатчето. Обясни ми, че празнуват Вси Светии с 10-15 техни колежки от университета. Три минути по-късно господин шофьорът ме остави пред “Фешън Нарко Клубчето”, а моите приятели ме посрещнаха с масур и бонбонче. Госпожиците, които помня, бяха две близначки преоблекли се като вещици – с криви носове, островърхи шапки, къси полички, едната със зелена коса, другата със синя, както и по едно изрисувано бурканче, в което гореше свещ. Малко след посрещането, както и би трябвало да се очаква, съзнанието ми си взе почивка за няколко часа.
Среднощната дрямка на умствения ми пламък свърши в… да речем три часа с реплика от Тийнейджъра – “Хайде да ходим, момичетата ни чакат пред входа”. Намирахме се на втория етаж на заведението “Модерна Арт Дупка” и се запътихме към стълбището. Отляво на мен виждам непознато момиче с червена къдрава коса и къса пола, което е седнало на бара и плаче. Без да мисля зарязвам Тийнейджъра и я прегръщам. Тя прегръща мен и по врата си усещам колко много е плакало горкото същество. Не съм кой знае колко тъжен за нея, но съм безсилен пред плачещо момиче и да си призная привлечен. Кой мъж може да устои на сълзите на една жена? След като поплака на рамото ми около минута, а аз се опитвах да оправя розите, които беше закачила в червената си коса като част от костюма си, вдигна главата си, за да видя лицето ѝ. Поговорихме стандартни тъпотии “Какво е станало”, “Всичко ще бъде наред” и т.н. Аз съм супер съсредоточен във фиксирането на розичките ѝ, а тя се занимаваше нещо с яката на ризата ми.
Изведнъж набързо видях тавана. Не успях да падна. Нещо ме удари в сгъвката на левия крак. Не успях и да я хвана. Тя и щъркелът, на който седеше, бяха отнесени от подхвърлен пич, носещ черно домино. Странно е, когато не виждаш лицата на хората, които летят през бара или тебе. Как да прецениш що за птица е? Бяха го побутнали типчета без маски, които изглежда вече нито бяха в добро настроение, нито му бяха приятели. Аз съм на бонбон… в мен няма капка агресия. Искам всички да са щастливи и весели. Във времето, което ми отнема да вдигна момичето и почти да вдигна летящия пич, по-решителният от тримата други се засили и го поподритна, докато е на земята. Имаха нещо за делене. Няколко разбъркани шамара по-късно съумях да ги разделя с уговорка “Тоя да се маха оттука и повече да не сме го видели”. Поглеждам към плачещата девойка. Някакви двама я обгрижват. Какво да се прави и без това ме чакат.
Нашето парти продължава на няколко пейки под едно дърво встрани от входа на “Модерната Арт Дупка”. Тийнейджъра видял случката с момичето, но не и с момчетата, ме поздравява “Ей затова сме приятели, добрината е важна”. Сестрите вещици ме бъзикат, че не помня на коя какво съм говорил и се запътваме към близките дюнери, за да подкрепим. Там някъде при мен идва дълго брато, което не познавам, и ми благодари сърдечно, че съм му помогнал да се отърве. Аз съм малко бавен, но естествено стоплям, че е пичът отпреди малко – вече с маска в ръцете си, а не на лицето. Говорим, че без нея не могат да го познаят никъде, ако са толкова зле, колкото съм аз. Няма от какво да се притеснява. Да зарязва маската и е свободен да ходи където си иска. Разделяме се с пожелания за всичко хубаво, доколкото помня.
Началната ни група от n на брой момичета и трима пияни келеши е сведена до 7-8 души, които след подкрепата на пици/дюнери и съвет с алкохола, живущ в нас, решават, че има още един бар – “Последен пристан за боклука”. По пътя към целта и да кажем около четири през нощта погледът на светлата ми личност се спира на неосветена малка уличка, сгодна за кратко, но нужно облекчение. След акт, изразяващ копнеж за свобода и отричане на културни и законови окови, изтръсквам, прибирам и запътвайки се към улицата, на която ме чака компанията, вдигам глава. Спирам на място.
Някакъв с маска не мърда и ме гледа в очите. В тази нощ само пияни и откачени. Още ме гледа в очите. Аз го гледам. Откога ме гледа да пикая? Еб*х ти хората! Меря го с поглед от горе до долу, за да преценя ще се справя ли или тук ще ме намерят. Гледам го в очите. И той ме гледа. Май е малко по-висок от мен, сравнително здрав, целияj в черно и с ня’кво черно домино, ня’ква роза на яката, фенер в ръката, изправен и гледа нахално. Очите му светят в тъмнината. Погледът му не мърда от окото ми. Правя крачка към него. И той прави крачка към мен. Гледаме се в очите вече на два скока един от друг. Работа е каубойска, поне на бой. Правя крачка към него. Той прави към мен. Няма да се размине. За пореден път ще ям пердах. Всяка година поне веднъж съм насинен, мамка му! Стискам юмрук. Ония стиска светещ изрисуван буркан като на близначките…
А ти, драги читателю, досети ли се какъв се е оказал краят на историята?
