Нека не ви залъгва илюзорният факт, че изглеждам добре, че животът се бори с мен, доколкото може и очевидно губи. И аз ходя на зъболекар. Дълбоката ми детска чувствителност на вундеркинд-интроверт от подмосковието залъгва всеки един анестезиолог.
Оказва се, че нервната ми система не е разположена като в учебниците а ла канадски клен, а като ямболски чинар. Каквото и да значи това. Фактологията гласи, че да ме боднеш за нерв е все едно да ръчкаш с прът милата ни родина за течни горива. В същото време си умирам от гъдел… зад лакътя.
Лекуващите ме дентални наместници на Шива на земята изпадат в ужас при идеята за манипулация в моята уста. Гади ми се, рефлукс, а в трети квадрант, 4-ти зъб, при натиск пея като Фьодор Шаляпин. По техните форуми още се шири историята за пациент сдъвкал и глътнал неволно кофердама (заедно с клампите и венчалната халка на лекуващия).
За кореново лечение се нуждаех от обилна упойка. Биха ми в гърлото, в езика, в небцето, във венеца. Когато след всичко това станах и жонглирах със зъби с половината инструменти решиха да ми я бият спинално. Биха я. Почнах да мигам с дясното око. Неволно. Решиха, че има ефект и казаха да изчакаме.
Изпушиха по една цигара, а бяха непушачи. Мен ме спряха на второ действие на Риголето. Звъняха телефони. Пристигнаха хирурзи, анестезиолози, патоанатоми, проктолози, невро и нефро такива, един интернист и един хомеопат. Последният, щото чул, че имало стъклен буркан с близалки за редовните пациенти.
Всуе модерната медицина се обадиха и във ветеринарна клиника и пристигна един с лице на конски доктор и с диплома на такъв. Той пристигна, носейки със себе си нещо в негов размер и форми. Биха ми го на 38 места, докато не свърши. Упойката към кръвната ми маса бяха едно към едно. След фин троен аксел и реч за външната политика на Германия… колабирах.
Не знам какво са ми правили на зъбите, а и след цялото опиянение не чувствам и нужда да знам. Знам само, че след това ми блокира лицето с вдигната лява вежда, озъбена лява буза и подскачащо ляво рамо. Ампломб беше тропането с десния крак.
А беше осми. Осми март. Трябваше да платя данъците. Отидох в един офис на EasyPay. Една мацка, млада до симпатичност и сама.
– Да платя данъцит… – запецнах на т-то, вдигнах вежда, показах зъби и раздрусах рамо…
– Да? – ококори се предфертилното.
– Данъците – веждата ми заби в тавана, схвана ми се мускул на гърба и се изпружих, това ме сниши с половин метър. Не спирах да намигам с дясното око. Естествено не за сметка на оголването на лявата част на зъбите, потрисането на рамо и…
– Боже, какво ви става?!?!
Полуклекнал тропнах и с десен крак. Неволно, по дяволите!
– Извинете, не сте ли наред?
– Глупости… шш…. – тук явно някакъв друг засегнат нерв реши да накара цялата ми устна кухина да слюнчи все едно ще смиламе хипопотам и блокира устните ми в същото време. Слюнката запълни всичко. Нито мога да я глътна нито да изтече навън, а слюнкоотделянето е гореиносказано.
Получих кислороден недостиг и някакъв спазъм в гръдния кош. Последва внезапно освобождаване от над половин литър слюнка в посока на девойчето. Целият грим, оскубани и нарисувани вежди и коса на вафлички бяха заляни с С200 все едно. Тя беше като Сигорни Уийвър в детеродния неин филм. Ревна. Викна. Имало и горен етаж.
Дойде някакъв шеф, развика се, аз вдигах вежди, намигнах му дузина пъти, зъбех се и друсах ляво рамо. Онзи побесня и ме замери с телефона, заради гърчовете ми, не ме улучи. Метна и принтера и факса, същият ефект. Взе гримовете на пайнерчето, не тежат и имах време да отиграя „Матрицата”… накрая хвана някакъв неин парфюм и ме замери. Уцели гадът. От главата до петите миришех на Cerutti 1881 pour Femme, 100 ml. Едвам избягах.
Тръгнах към нас, но изпитах силен дискомфорт и реших, че ще пия едно малко. От магазин. Няма да изпадам в подробности, но само ще ви кажа, че продавача не ми взе пари, а остави пищовчето на тротоара, гмурна се в магазина си и обърна табелата.
У нас. Върнах се с надеждата да намеря покой, спасение и домашен уют. Влизам и с пристигането жена ми ми казва:
– Боже, миришеш на алкохол и на евтин женски парфюм!!!
Аз преди да кажа нещо, тялото ми вдигна вежда, намигна с дясното око, озъби лявата си половина и почна да люлее рамо…
– МОЛЯ?! – изултразвучи тя…
… и тропнах с крак.
Вече една седмица стана как не ми говори, а и не ще да ми говори.
Коментари