Безбройно много пъти сме се замисляли как така ни се случват едни и същи неща. Защо попадаме на едни и същи типове хора, защо редовно изпитваме едни и същи емоции, защо здравословното ни състояние е лабилно и периодично имаме едни и същи оплаквания.
Мисълта е виновна за това. Нашето възприятие за всичко, което ни заобикаля. Примерно: имаме проблем с крака и травмата не е особено лека. Минава време и се възстановяваме. Заложено ни е да мислим, че щом вече сме имали проблем, той рано или късно (дори и на старини) пак ще ни навести. И ако постоянно се страхуваме, пазим и мислим за това, какво ще е ако пак имаме травма, то не след дълго ще я получим.
Осъзнаването на факта, че тялото е отражение на духа ни, не е процес настъпващ за няколко часа.
Науката достига до все по-големи висоти. Пример за това е епигенетиката – науката, която доказва, че клетките в организма ни не зависят от гените, а от начина ни на живот. Възприятието ни е нишката, която свързва организма (на клетъчно ниво) и средата, в която съществуваме. Представата за начин на живот на всеки един от нас се различава от това на другия – вярвания, нагласи, дисциплина, пороци, интереси. Съзнанието ни (нашите „вярвания“ тук и сега и нашите действия) и подсъзнанието ни (заложените модели от детска възраст и навиците, които сме придобили и реализираме съвсем механично) оформят ума ни.
Същността на епигенетиката е, че човек сам определя какво му се случва, т.нар. съдба. Мисълта е тази, която може да те разболее, тя е тази, която може да те спаси от сериозна болест. Добър пример за това е плацебо ефектът – лекуването на болен, не с хапче за болестта, а с нещо съвсем леко – витамин например. Човекът възприема, че това е жизненонеобходим медикамент за състоянието му и истински вярва в това. Така той настройва и ядрата на клетките, като ги зарежда с тази нагласа.
За да бъде малко по-ясно – клетките ни имат ядро, в което се намира нашето ДНК. Но ако ядрото на клетката бъде премахнато, тя няма да спре да функционира. Следователно гените ни не определят биологията ни.
Има хора, които винаги са щастливи и сякаш никога нищо лошо не се случва с тях. Има и такива, които ги застига беда след беда. Обвиняваме живота за несправедливостите, но всъщност ние привличаме това, което ни се случва. Настройката ни към света, съответно ни се връща от него. Както с огледалото – отразява това, което е пред него.
Същността на всичко е в самите нас. Работата по вътрешното ни аз, не е никак безполезна.
Ние сме това, което мислим и това което правим. Когато се сърдим, че за пореден път и се случва едно и също нещо, е добре да открием вината в себе се. Вероятно сме мислили, че пак така ще стане, не сме били отворени към нови възможности или чужди мнения и сме останали на същата позиция. Няма как да не полагаме усилия за промяна на нас самите и да искаме животът ни да е различен и тялото ни да се чувства различно.
Това е Изабел. Изабел Углешова! Обича книгите, музиката, танците, облачното време и хубавото вино. Обича усмивките, смислените дискусии и писането. А всичко ново ѝ е любопитно.
Коментари